Автор : Боно Шкодров.

ИКОНАТА...?



В периода 1955-1964 г. така наречената “народна власт” в така наречената «Народна Република България», в продължение на ДЕВЕТ ГОДИНИ не ми разреши да кандидатствам за висше образование в Художествената Академия. Чрез тези си действия, тоталитарно управлявящата Българска комунистическа партия, грубо наруши естествените ми човешки права. Това наложи да подавам една след друга стотици жалби до партийните и подведомствените на нея държавни институции. В този период пишех не само жалби, а и стихове, проза и рисувах графика върху хартия, картон дърво и метал. Рисувах също с пастел, темпера и масло върху различни материали. Привличаха ме скулптурата и пластичната обработка на металите: цинк, мед, желязо и др. чрез термическа и химическа обработка. Опитвах се да изуча и “попия” всички писания за теорията и технологията на изобразителното изкуство.


Рисувайки старите къщи, хората, дърветата, реката...там където съм роден

Моят дядо Боно и баба ми Руса. 1960г. Автор: Боно Шкодров.


...полека, полека минах реката, направих графични скици на старите върби и стигнах до Старата Църква.

Боно Георгиев Шкодров, внук на Боно и Руса.1960г.





Кантонът на ЖП- линията.


Улицата на брата на дядо Лисандри/Александър/ и на владетелите на властта след 1944г.


Имаше зелена поляна, няколко повалени надгробни кръста и величествени стари дървета. В центъра на поляната беше най-старото изсъхнало дърво. Вратата на Старата Църква беше изкъртена и поставена върху два камъка за седалище, а наоколо бе осеяно с угарки и празни стъклени бутилки. Беше обедно време. Няколко десетки овце бяха полегнали на сянка, а една крава вързана с въже кротко пасеше около едно дърво. Безброй лястовички цвърчаха около Старата Църква. Под стрехите бяха гнездата им и техните винаги гладни деца-лястовичетата. Гукаха гургулици. Прелитаха свраки. Ухаеше на цветя, но старите, ВЕКОВНИТЕ ДЪРВЕТА БЯХА ОТСЕЧЕНИ


Трудно се реших да влеза в Старата Църква. Пречеха ми спомените защото там бях влизал с дядо, баба, татко и майка, а вътре се чуваше песнопение, горяха свещи и имаше множество хора, които ме поглеждаха, а изографисаните светци от иконостаса и цялото вътрешно пространство...сякаш не отделяха погледа си от мен!


Друга пречка беше, че някой от околната среда като ме види ще тича да каже на Тинчо Губерката:”...тоя, внукът на Боно Шкодров...влезе в Старата Черква...” и с това да се направи още един мотив за отрицание към жалбите ми на естествено право за висше образование.


Застанах пред входа на Старата Черква. Мраморната плоча над входа беше изкъртена, а там имаше: християнски кръст+”, наименование “СВ.СВ. ПЕТЪР И ПАВЕЛ” и годината “1828”.


Прекръстих се както някога, когато бях малък и влезох. Там нямаше хора. Нямаше запалени свещи. Липсваха страничните изработени с резба столове за възрастни хора. Иконостаса беше съборен. В средата на Храма имаше пепелище от огнище оградено от камъни и празни бутилки ...и всичко наоколо беше дебел слой от дарадонки на овцете и слама. Миришеше на овчарник. Стенописите бяха изподраскани, а тези на свода – опушени.


От падналия иконостас заровен в торта на на овцете успях да изровя две от иконите. Когато дядо ми Боно ги видя и му разказах за състоянието на черквата, той сe разплака и ми каза: “...опитай се да направиш нещо ЗА ЗАПАЗВАНЕТО НА СТАРАТА НИ ЧЕРКВА...”! ОБЕЩАХ!

Майка ми гледаше тъжно Баба ми ме погледна учудено! Дядо ми гледаше настоятелно.


Боно Георгиев Шкодров/1963г./


МЕЖДУ МАЙКА МИ, ДЯДО МИ И МОЯТА БАБА РУСА, НАСТАНА БУРНА ДИСКУСИЯ. ДОКАТО МЕ ЗАЛИВАХА СЪС СПОМЕНИ И СЪОБРАЖЕНИЯ, ЧЕ ОЩЕ ПОВЕЧЕ ЩЕ СИ НАВРЕДЯ ЗА БЪДЕЩО ВИСШЕ ХУДОЖЕСТВЕНО ОБРАЗОВАНИЕ. Седях, слушах ги внимателно и рисувах горепредставените графики на най-милите ми същества. В дискусията, бяха споменати и факти, че чрез тия, моите жалби, многократно за проверка са идвали длъжностни лица от София, които ги превозвали с “Кабриолет” от къща на къща и там разпитвали за мен. Преди тръгването с двете икони от моето родно място, моята баба Руса ме извика при нея, в нейната стая. Също плачеше. Целуна ме и каза: “...НЕКА ПРОКЛЕТ ДА Е ТОЗИ ТИНЧО!...А НЕКОГА СМЕ БИЛИ... РОДНИНИ...”


Двете икони ги показах на художниците Александър Рибаров и Стефан Данчев, които често идваха да гледат новите ми картини. Сашо и Стефан бяха около 20 години по –възрастни от мен. Бяха завършили Художествената Академия с отличие, но поради “идеологическо различие”, както те, така и голяма част от българските художници, бяха изключени от Съюза на Българските художници поради : “...неплатен членски внос...”?. Те - отритнати, а аз, без вина...почти осъден! С тях ме запозна Петко Скиора, който на десетото спускане от скипистата над хижа Алеко на Витоша ми каза : “...до тук добре, както казал шопът , който падал от 16-тия етаж...вече стана тъмно...познава по очите...кажи...какво ти тежи. Той ме заведе на другия ден в кафене Будапеща и ме представи на Сашо и Стефан. Те като ме запитаха къде съм роден, ми зададоха и друг въпрос...познавам ли Бай Киро? От твоето родно място? Признах, че не го познавам. Уговорихме се, че на другия ден ще се видим на същото място. Преди мен, те бяха там. С тях беше и един трети художник – Кирил Петров,

който стана, целуна ме и каза: “...Бончо, ти познаваш ли ме?” После разказа, че някога ме е виждал като малко дете :”...което не смееше да се отдели от ръката на майка си Трайна...” и добави: “...ние сме роднини...”. Когато нашият разговор стигна до иконите в Старата църква в село Сталийска махала, Бай Киро се разлюти, Стефан псуваше “народната” власт, а Сашо повтаряше: “...нека решим какво да направим ...?”.

Бай Киро ме заведе в своето ателие и до късно през нощта гледахме неговите картини и разговаряхме за изкуството и човешките съдбини. Неговият брат Алекси е убит по време на септемврийските събития-1923г.

На другия ден отнесох една от иконите в Националната Художествена Галерия, където Сашо-Александър Рибаров, беше главен експерт по реставрация на живопис. Заедно влезохме при директора, проф. Георги Богданов. Разговорът бе кратък. Оставих иконата за анализ при насрочена среща след три дни.

При втората ни среща с проф. Георги Богданов, той беше лъчезарно засмян. Там бяха и Александър Рибаров и експерт по химически анализи. Общото им становище беше, че предадената на тяхното внимание икона на Св.Андрей е творение на Дебърската живописна школа. Проф. Богданов прочете текст на писмо, адресирано до Комитета за култура с който предлага Старата Църква в село Сталийска махала да бъде причислена като обект на културно-историческо наследство и предвидена в програма за консервация и реставрация.


СТАРАТА ЦЪРКВА, така я назоваваха моите предци, е построена в 1828 година в поречието на долното течение на река Лом. Постройката е изградена с каменни обработени детайли, които внушават усещане за сигурност и крепост на духа. Мястото на архитектурното изграждане е съобразено с околната среда: столетни брестове, обширна поляна и в близост до старото селище, част/южната/ от което е от източната страна на реката, а другата/северната/ е от западната страна на река Лом. По тази причина в турските архиви за данъчно облагане двете части се споменават поотделно.


В 2004г. моят учител Борислав Обретенов издаде книгата “Сталийска махала – бит и родова памет” Благодарение на неговото изследване стигнах до заключението, че основателя на нашата фамилия “Шкодровци” е строителя на старата църква. След нейното построяване той е останал да живее в близката пристройка и в продължение на почти 10 години е изработил иконостасът, иконите и стенописите.


Роден е край Шкодренското езеро с българско население към края на ХVІІ в. и е завършил обучението си в Дебърската школа. Неговото име е Боно. В Дебър заедно с неговия приятел Ноьо, решават да се преселят до р.Дунав и главната причина е че турския валия в Дебър задирял невестата на Нойо.

Между Боно и Ноьо е имало добра приятелска връзка което личи от факта, че Ноьо кръщава третия си син на името Боно. Същото прави и най-голямият син на Ноьо, Тодор, който кръщава своя първороден син на името Боно. Липсват сведения как се е казвала невестата на строителя и иконописеца Боно, но техният син е наименован Петър по подобие на наименованието на църквата “Св.Св. Петър и Павел”. От дядо Гьиоко съм чувал, че той е имал двама синове кръстени на старата църква. Допускаме вероятност, че втория син- Павел е продължил строителното дело и иконопис на своя баща Боно.


Преработени останки от неговата дейност са в северна посока, в сегашният град Брашов с доста странното наименование “Черната ЦЪРКВА”, която неколкократно е разрушавана и възстановявана!.


Фамилиите на Боно и Нойо, освен кръщението на деца в свещен обряд, продължават и в брачни взаимовръзки. Според сведенията на моя дядо Боно, неговата майка Горана е имала баща на име Боно, на чието име той е кръстен. Това е доказателство за брачна връзка между двете фамилии. Когато моят дядо Боно израснал и изучил от баща си шивашкият занаят, той го пратил да си търси късмета. Тодор, от родословието на Нойо, чиято фамилия е наречена “Губеркови”т.е. “Голямата игла”, го наел на работа. Той бил кмет и редовно му изплащал възнаграждението за неговия труд. Със спестените пари от шивашкия занаят, дядо ми си купил шевна машина “Сингер” и си построил къща.

Моят роден дом и моята баба, която плете. Автор: Боно Шкодров. 1961г.


Нещо повече, Тодор от наследието на Нойо го убедил да стане член на Национал-либералната партия на Стефан Стамболов и го пратил като делегат да присъства в София на Конгрес. При следващите местни избори, дядо ми Боно го избрали за кмет. Преди да завърши своя мандат, той заминал на фронта в така наричаната “Междусъюзническа война”, която после прерастнала в Първата световна война.


Дядо ми Боно е участвал в първата атака при превземането на укрепения гр. Одрин. Участвал е и във войните срещу гърците и сърбите /ПРЕДАТЕЛИ И ИЗМЕННИЦИ/, срещу румънците “КОКОШКАРИТЕ,” нахлули в тил и засада на българските войски, а също и срещу руските армии в Бесарабия. Имаше по своето тяло белези от рани. Поради тези рани, успял попътно да намине и да види жена си Руса и двамата си синове: Георги и Цветан. По разказите на моята баба Руса : “...дойде, а Я изпратих децата да се къпят в шкодровския вир...па ревах...па ревах и с рев го изпратихме с Гошо и Цветан... на румънския фронт.” Питах моята баба : “Защо плачеш бабо?, а тя отговаряше: “Защото съм препатила!”. Питах също : “Защо си бабо прегърбена?. Тя ми отговаряше: “ Млада и висока бях като топола. Затова дядо ти Боно ме взе за булка.

Родихме си три деца от които останаха живи Георги и Цветан. Мъжът ми Боно отиде на война. Сама останах с децата и с кобилицата пренасях вода от кладенеца сред селото за пиене, а от реката/Лом/ за пране и за животните. Най- вече се прегърбих не от тежкия товар на кобилицата и котлите, а от болката и грижите за моя мъж Боно.”

След войната, дядо ми Боно е взел участие при изграждането на новата църква всред селото.


Иконата “Св.Андрей” предадох на Националната художествена галерия, а втората икона “Св. Мина”, която спасих от унищожение и е иконописно творчество на основателя на нашата фамилия Боно Шкодров І , е в нашия дом.


За Боно Шкодров І липсват данни коя година е роден и имената на неговите родители. Може да се предположи, че е роден в периода 1785-1795г. Произхожда от българско християнско семейство от региона на езерото “Шкодра” /Shkoder/. Завършил подготовката си в известната по това време “Дебърска школа”, където получил прозвището Шкодров. Това е известен начин на наименоване в тази епоха както например Леонардо е наричан “Да Винчи” на родното си място. Съпоставката и анализът на фрагменти от Старата църква в с.Сталийска махала и Скалната църква край Охридското езеро докозват еднакъв стилов подход и общност с привнесен нов реалистичен елемент, свързан със съдбата на Боно Шкодров І и отношението му към турските поробители.

Стенопис в Скалната църква – Охридско езеро Стенопис в Старата църква – Сталийска махала


Региона на Шкодренското езеро и неговото българско християнско население има своята предистория:

Християнската църква край Охрид


Според чл.8 от закона на Българите, Гордас и жена му от род Ерми са осъдени на смърт заради измяна на Държавата и Религията. За изпълнител на това решение на Кинешът- Народният събор е натоварен неговият брат Кан Мугел/528/. Възникнали междуособици и мащабни сражения между Българите, които злорадо византийцицте ги наричат “...сражения между УТИГУРИ И КУТИГУРИ!!! , а съвременната българска историография, вместо да направи анализ на този процес в съдбата на предците, им приглася!!! За тази аномалия допринася най-вече руската историография и нейните фалшификации!


Има данни, че след архитекгурното изграждане на Старата църква в с.Сталийска махала-1828 г. в продължение на почти 10 години Боно Шкодров І е работил по иконостаса, иконите и стенописите след което си построил къща на отсрещният брег на реката. Тава е всъщност най- високото и най-близкото място от което Той може да наблюдава своето творение.


В ХХ и ХХІ в. духът, делото и художественото творчество на Строителят и Иконописец Боно Шкодров І се възражда и намира израз в неговото потомство:


Поради обстоятелството, че това изследване беше направено по настояване на моя син

за изясняване на родословието на неговите синове, в най-общи черти схемата е следната:

1.Борис и Александър Шкодрови

Синове на Георги ІІ и Росица.

2.Георги Бонов Шкодров ІІ

Син на Боно ІІІ и Елисавета

3.Боно Георгиев Шкодров ІІІ

Син на Георги І и Трайна

4.Георги Бонов ШкодровІ

Син на Боно ІІ и Руса

5. Боно Николов Шкодров ІІ

Син на Никола и Горана

6. Никола Петров Шкодров

Син на Петър и Рада

7. Петър Бонов Шкодров

Син на Боно І

8. Боно І. Шкодров /Шкодер/.

Това е накратко историята на двете спасени от унищожение икони на моя Велик Дядо Боно Шкодер.