Автор : Боно Шкодров

РЕЛИГИОЗНИ ВОЙНИ МЕЖДУ БЪЛГАРИТЕ

ПО СВЕДЕНИЯ НА “БЪЛГАРСКИ ЛЕТОПИСИ-ДЖАГФАР ТАРИХИ”


Според съвременната българска официална историография Княз Борис І, е приел държавната отговорност в 852г.,имал е няколко неуспешни войни на запад срещу Сърбите и вследствие няколко години на суша и глад, а после и византийска военна заплаха, е взел решение за Покръстване на своя народ в Християнска религия като приема името Борис-Михаил.

Още в средата на ХІХ в.един от анализаторите и критически изследователи на историята на Българите, Юрий Венелин разбира абсурдния характер на тези твърдения и ги оспорва. Изхождайки от физическите граници на Българската Държава в този период, Ю.В.задава приблизително следния принципен въпрос : ТАКА НАРЕЧЕНАТА ВОЙНА СЪС СЪРБИТЕ НЕ Е ЛИ ВСЪЩНОСТ РЕЛИГИОЗНА ВОЙНА ВЪВ ФИЗИЧЕСКИТЕ ГРАНИЦИ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА т. е. ВОЙНА МЕЖДУ ПРИВЪРЖЕНИЦИ НА СТАРАТА БЪЛГАРСКА РЕЛИГИЯ -ТАНГРИЗЪМ И НА ДЪРЖАВНО ПОДКРЕПЕНАТА НОВА РЕЛИГИЯ – ХРИСТИЯНСТВО.

В “Българските летописи Джагфар Тарихи”, дори и при частичен преглед свързан с настоящето изследване, намираме отговор на този въпрос, който ни отвежда в отношенията между останките на Старата Велика България на Кан Кубрат, разделени в други отделни държавности: Дунавска България /Кан Исперих/ /668г./, Киевско-Волжка България /Кан Бат Баян/ /665 г./, Хазария /Каган Кабан/ 668 г./, Авария /Кан Шамбат/ /668 г./, Унгария /Кан Арбат/ /895 г./ и Турция /Селеджук/ /870 г./. Киевско-Волжка България, след период на междуособици/855-921 г./ се разделя на Волжка България и Княжество Киев и Новгород с нестихващи религиозни противоречия.

.Трансгресията на Християнската, Мюсюлманската и Юдейската религии почти безостатъчно унищожават религията на Старите Българи и почти напълно заличават тяхната родова и историческа памет. В началната фаза на противодействие и поредицата войни срещу арабите /т.е. мюсюлманската трансгресия/ Българите са били единодействени. Хазарският Каган Кук Куян в началото на това и религиозно противоборство/719 г./ е имал подкрепата на Кан Сулаби /внук на Бат Баян/, както и на Айар /син на Аспарух/. В 737 г.Кук Куян губи войната …”защото се възгордял”/том.І стр.24/. Сключвайки примирие с арабите Каган Кук Куян разрешил на част от свойте поданници да приемат мюсюлманска вяра.

Неговият приемник Каган Барджил /745-759 г./, обаче ги накарал да се откажат от мюсюлманската вяра и да приемат юдеизма. Тези от тях , които оказали съпротива, били принудени да бягат в Буляр./том. І. стр.25/. При Каган Булан /759-805 г./ този процес се задълбочава и хазарите се разделят на бели /юдеизъм/ и черни /тангризъм/.

В 805 г. заради отказ да приемат юдейство, зверски са умъртвени Азан Кула /внук на Кук Куян/ заедно с бащата и жената на обезумелия каган. / том. І. стр.27/.

Религиозни мотиви има и войната в 821 г. между Каган Карак/805-821 г./ и Кан Урус Айдар /805-855г./. Сраженията между двете войски, с обща численост около 100 хиляди души, станали в околностите на Харков. Преди решителното сражение Кан Урус Айдар приема мюсюлманска религия, а неговите войски по време на бойните действия крещят “Аллах акбар”./том.І.стр.32/. Хазарите загубили войната и Карак избягал в Самандар където бил убит заедно с приближените му и неговите синове юдей. След смъртта на Урус Айдар, неговите синове, мюсюлманина Джилки и тангриста Лачин /Рюрик/ изпадат в остри противоречия , които стигат до военни конфликти и разделение на държавата. Лачин /Рюрик/ се ползва с подкрепата на Хазария, където по времето на Каган Манас /839-858 г./ и Каган Исхак /858-885 г./ главен политически фактор е Бег Иляс. Подкрепя го също и Асколд, водачът на скандинавците в Бащу /Киев/ и Новгород. В 858 г. те завладяват Бащу/Киев/, столицата на мюсюлманина Кан Джилки, който се оттегля с войските си в укрепения град Караджар. В Бащу /Киев/ остават наместник управители Тар Кан Ас-Джир и скандинавеца Асколд. Градът е разделен на три квартала : християнски, мюсюлмански, и еврейски. В 860 г., по нареждане на Иляс, Ас-Джир и Асколд с флот от 200 кораба нападат Константинопол. Мотивите за тази война са неясни но има основания да се предположи, че е свързана с тенденциите за покръстването на Дунавска България в Християнство. По време тя съвпада и с посещението на братята Константин и Методий в Хазария, където те били приети много добре от Каган-бек Иляс. Хазарските българи приели братята като духовни спасители./том. ІІІ.стр.99/. В 863 г. в Бащу/Киев/ избухва въстание, което би могло да се определи, че е на религиозна основа поради извършените погроми в християнския и мюсюлмански квартали. Кан Джилки със своите войски възстановил владението си на Бащу/Киев/. В 864 г. Иляс и Лачин/Рюрик/ със 75 хилядна армия атакували войските на Кан Джилки. В 870 и 882 г.Бащу /Киев/ отново е подложен на атаки от двамата враждуващи братя мюсюлманина Джилки и ревностният привърженик на старата българска вяра Лачин /Рюрик/. В 894 г.,синът на Лачин, Угор Лачин/Игор Рюрюков/, заедно с Арбат /син на Кан Алмиш/ и Аудан, потомък на Кубар, всичките те от рода Дуло, ревностни защитници на старата българска вяра – тангризма, атакуват християнина Цар Симеон/893-927/, в първата му година от неговото царуване. В състава на войските им са предимно българи и маджари. Би могло да се предположи, че те, в по-ранна фаза от времето са били и в единоверски съюз и с Княз Владимир/889-893 г./, който е направил опит за отмяна на християнството и възстановяване на старата вяра в Дунавска България. Почти незабавно, след покръстването на Българите в Дунавска България от Кан Борис- Михайл в Християнска вяра/863г./, в неговите държавни граници възниква като обществена и верска съпротива, особен хибрид –Худярството /Богомилството/, което търси опора и подкрепа преди всичко в другите две български разделени от верски противоречия държави: Киев и Болгар. От 921 г. областите Киев и Новгород окончателно се отделят от по старата Киевско Волжка България и стават самостоятелно Княжество на Кан Угор Лачин /Игор Рюрюков/ с преобладаваща религия Тангризъм. Волжка България на Кан Алмиш/895-925 г./ в 922 г. окончателно приема Мюсюлманството като държавна религия. Неговият син, тангристът Арпад, в северозападните български и аварски области създава нова държава – Унгария. Независимо от формалното разделение на отделни държави на верски принцип, броженията, стълкновенията и войните между българите продължават. Тангристите във Волжка България търсят подкрепата на Борис, син на Угор Лачин/Игор Рюрюков/. Княз Угор Борис/Светослав/ /945-972/, тенгрист и потомък на рода Дуло.” Този…събрал под знамената си 20 хиляди скандинавци и 50 хиляди балинци…”./том. І. стр96/ Неговата майка е датчанката Олга. В личната им среща /960г./с Везир Талиб в гр. Болгар, те обсъждат прекрояване на владенията и стратегически планове свързани със съдбата на Прибалтийските области и Хазария. Резултатите от това споразумение между разноверците наследници на рода Дуло, обаче се оказали твърде различни от началните намерения. Мюсюлманина Талиб със стратегически цели възложил на Селеджук да създаде военна формация от българи и тюркмени, която от югоизток, през Мала Азия да атакува Константинопол. Впоследствие, тези мюсюлмани се обособили в самостоятелна държавност- Турция. Тангриста Светослав, след локални атаки на някои Прибалтийски градове и Хазария нападнал през пролетта на 968 г. Християнската държава на своя родственик от рода Дуло, Цар Петър. В първата фаза на тази война печенегите/баджанаците/ са в съюз с Дунавска България и нападат Киев, което принудило Угор Борис /Светослав/ да се върне. Във втората фаза на тази война печенегите/баджанаците/ са на служба при Талиб и тяхният водач Кура-хан успява в 972г. да плени Угор Борис/Светослав/ и от неговият череп направил чаша с която пил./том. І. стр.100-101/. Кан Талиб /976-981г./ сложил край на Хазарската държава, като я присъединил към Волжка България.

Има сведение, че Цар Гаврил Радомир/Барадж//1014-1015г./, син на Цар Самуил, нееднократно е бил във Волжка България и после е бил убит с обвинение за симпатии към исляма. Поради това царят на Волжка България Ибрахим /1006-1025г./ е прекратил помоща за Дунавска България и е отзовал от нея свойте войски./том. ІІІ. стр.100/.





Приложението е съставено на основание сведения за българските летописи “Джагфар тарихи”, т.І и ІІІ и е свързано с изследване на автора за писмените знаци на Старите Българи.